събота, 26 март 2011 г.

"Вътрешната корекция винаги става, чрез другите хора"


Интервю с Иван Юруков за сп. "Hello"

Защо прие ролята в "Столичани в повече"?

В последно време ми се струва, че все повече хора са готови да се отдадат на нещата, от които се вълнуват и да докажат, че има смисъл в правенето на български филми; че има какво да кажат и могат да го направят достойно. Приех да участвам в сериала, защото вярвам, че хората, които го правят, се влагат на 100% и може да стане нещо много хубаво. Предизвикателство е да съм част от всичко това.

Героят ти близък ли е до теб?

Аз умишлено го приближавам до себе си. Имам много приятели, които отдавна са в чужбина. Някои са успели, други- не толкова. В общи линии сме изгубили връзката помежду си. Дори да се върнат, едва ли ще имаме същия контакт. Което не значи, че моят герой трябва да е тъжен, напротив. Сега имам възможност да играя такъв човек и чрез него бих могъл да изясня на себе си как се чувства един завърнал се емигрант и какво би искал да каже на хората. Младите избягаха в чужбина, а това действа демотивиращо. Всички се надяваме на градивна промяна в страната ни, но без новата вълна интелигенти това е много трудно. Тази тема се дъвче от много време, но нищо не се променя. Кротуваме си и удобно се оправдаваме. Идеята не е да се унищожава, а да се създадат по- добри условия за живот, така, че хората да не искат да си отиват. Ако аз съм представител на този контингент хора, които са избягали и продължават да бягат, ще се опитам да представя персонажът си достойно.
Поводът му да избяга няма да е просто каприз, а по- скоро бунт. Надявам се да представя протеста на младите неудовлетворени хора.

Талантът ти наследен ли е?

Баща ми пее много добре, но само, когато се къпе под душа.

На какво мислиш се дължи това?

Казаха ми, че Сатурн е влизал в някаква комбинация с другите планети.

Значи си е чиста случайност?

Исках да стана художник и заради една любов отидох да уча и да живея в Благоевград. Готвех се да вляза рисуване, а вечер имах свободно време. Видях обява в Младежкия дом. Търсеха се аматьори актьори. Аз се явих , те ме приеха и реших, че много ми харесва.
Така кандидатствах и рисуване, и актьорство и ме приеха и в двете специалности. После се преместих в НАТФИЗ. Любовта си остана в Благоевград. Помня, имахме разговор на един фонтан. Аз й казах, че мисля да кандидатствам в театралната академия. Тя се разплака и каза, че ще ме приемат и ще се разделим. Както и стана.

Спомняш ли си първото излизане на сцена?

Да, 2 минути преди да изляза ми потече кръв от носа. Слава Богу, ролята ми беше на студент по медицина, който в началото на действието държи в ръцете си книга. Запуших с пръст нсоа си, все едно изследвам нещо (запушва едната си ноздра с палец). Започнах репликите си носово, и когато излязох на сцената видях че кръвта е абсолютно спряла. Помислих си: "Е•• си, к'во е т'ва нещо!? Супер!". Хубаво усещане.

Какво изпитваш преди да излезеш на сцената?

Много силно вълнение, усещане за нещо велико, което ще ми се случи всеки момент. Контактът с публиката, която очаква да види нещо хубаво, защото е позитивно настроена. Човек не отива негативно настроен да гледа театър. Цялата тази позитивна енергия се предава в пространството, а когато излезеш на сцената не се занимаваш с това каква енергия усещаш, а с това какво мисли героят ти.

Най- яркият ти детски спомен?

Дълго време бях в един плувен спортен интернат. По мое желание влязох там, но когато навърших 14 реших, че плуването не е за мен. Не смеех да кажа на баща си, за да не го разочаровам. Един ден реших да му кажа и очаквах да последва дълга тирада с която да ме разубеди. Но той каза: "Решението е абсолютно твое." Тогава разбрах, че за всичко решавам аз сам.

Като човек от кого си се учил най-много?

Имам един много близък приятел - Росен Станев, с когото се познаваме от много време. Приемам го като учител. Срещите ми с него са съществени. Начинът, по който той ме провокира, е това, което ме учи. Той е човек, събеседник, чрез когото мога да си отговоря на въпроси. Обикновено си отговарям, но не винаги с правилния отговор.

Играл си Разколников с "Престъпление и наказание". Ти самият човек на противоречията ли си?

Разбира се. Характерът ми е противоречие. Не харесвам посредствеността. Опасявам се да не изтърва близостта до себе си. Искам да изразявам собствените си мечти, желания, моите искания към мен самия, дори начина ми на самоирония. Ако го постигна, това ще бъде пренесено на сцената и на екрана.

Егоцентричен ли си?

Да, мисля, че е нормално.

Не пречи ли на развитието, когато човек не може да се види отстрани?

Някъде четох за двама пожарникари, които отишли в гората, защото пламнал пожар. И двамта се юрнали да гасят. Единият станал черен от пушека. Другият си останал бял, чист.
Отишли на потока да се измият. Според теб кой ще се измие?

Този, който е черен.

Не, ще се измие чистият, защото като види черния, ще си каже: "И аз съм черен."
И ще се измие. А черният, като види белия, ще си каже, че е чист. Вътрешната корекция често става чрез другите хора, които ти избираш да те коригират. Това са хората, с които ме е срещнал животът. Които харесвам и чувствам близки.

Най - емоционалният момент на сцената?

Когато усетя, че публиката диша заедно с нас. Това не може да се опише. Когато всяко едно мое действие предизвиква реакция у публиката. И се получава унисон.

Имало ли е роля, от която да не можеш да се откъснеш?

Всички роли. Във всеки период на работа върху съответната роля, започвам да мисля и да действам като този човек. По някакъв начин той остава в мен. Когато играх Разколников, вечерта, преди премиерата, прибирам се вкъщи и всички лампи в коридора бяха изгасени. В тъмното усещам нечие присъствие. Аз не виждам, защото е тъмно. Студено е и има някаква миризма. Разбрах, че става въпрос за човек от улицата, който няма къде да спи. Реших, че в този момент трябва да му помогна, както Разколников би постъпил. Би го прибрал вкъщи. Не посмях да го направя, а просто му дадох един пуловер, шише с вода и малко ракия, за да се стопли. Казах му: "Внимавай да не изплашиш някого в тъмното!" Нищо не каза. Сутринта, когато трябваше да тръгвам за репетиции, беше вече светло. Помислих си за него, но реших, че вече си е тръгнал. Нищо подобно. Чакаше ме между етажите. Беше застанал на колене, с ръце напред и каза:"Благодаря ти, Бог да те поживи!" Това ме разтърси много. Видях нищетата в очите.

Емоционалността помага ли ти?

Да, артистът трябва да е с широка емоционална амплитудност. Но и пречи, защото прекалената емоционалност уморява.

Как се възстановяваш?

Ходя на минерални бани! Шегувам се. Много обичам да пътувам и да рисувам. Това лято бях на село. Супер си изкарах. Само с дядо ми, почти един месец.
Седях си на една тераса, под една асма с грозде, отпред един хубав пеизаж, едно жужене наоколо, едни смокини...
Оле, беше страхотно! Една рекичка течеше и аз си рисувах. Беше много приятно.

Най- странната случка с почитатели?

Да. Влизам веднъж в един магазин и казвам на жената зад щанда за сирене: "Може ли това парче сирене?". Тя ме погледна многозначително, с лека усмивка и ми каза:" За познати лица от по- хубавото!". И понечва да извади сирене изпод щанда. Това са привички от соца, а то релано нямаше никаква разлика между сиренето отгоре и това в хладилника. Беше много симпатично.

Лесно ли се влюбваш?

Леле, ако го кажа това..Дали ще успея да срещна отново тази жена? Преди около месец се влюбих в едно момиче. Тя беше с бял пуловер, с червсена коса. Седеше на втория ред. Играехме "Полет над кукувиче гнездо". И на поклона засякохме погледите си. Гледахме се през цялото време. Омекнаха ми краката, започна да ми се свива стомахът - почувствах се като малко дете. Не си въобразявам, мисля, че имаше нещо много красиво. Но в това е иронията. Знам, че вероятно никога няма да се срещна с нея, защото аз бях на сцената и ни дели този метър разстояние с публиката.

Защо да не се срещнете? Ако чете списанието и се разпознае?

Тогава: "На 27 март в "Клуба на архитекта", в ресторанта. Ще те чакам."

Как гледаш на определението "сексимвол" за себе си?

Моля? (едва ли може да си представите по- изумено лице) Не съм никакъв секссимвол. Тези, кото пишат тези неща, въобще не познават хората, за които говорят. Те търсят сензацията, жълтите истории. Считам, че това са глупости. Това не са съществени неща, които би трябвало да занимават хората.

петък, 25 март 2011 г.

понеделник, 21 март 2011 г.

четвъртък, 17 март 2011 г.

вторник, 8 март 2011 г.

От много реформи станахме мутанти

* klassa.bg
Изходът от кризата е на терминал 1 или 2 на софийската аерогара
06.03.2011

Иван Юруков един от най-талантливите млади актьори в трупата на Народния театър, отново е във фокуса на медиите заради участие в бг сериал – в сагата на bTV „Столичани в повече”, която стартира през април, той играе Андрей Лютов. В същото време Иван се върна на екран в още една сапунка – „Забранена любов” по Нова тв , където най-неочаквано се появи като двойник на мъртвия арх. Валери Кадиев. В продължение на два сезона Валери Кадиев бе любим персонаж на публиката заради майсторското превъплъщение на Юруков, който много сполучливо изигра ролята на хомосексуалист - злодей.
Иван Юрукове е роден през 1978 г. в Сандански. Завършва НАТФИЗ през 2004 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. От 2005 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където играе Мамилий в "Зимна приказка" от Шекспир, Алберто в “Лека нощ, Патриция”от Алдо де Бенедети, Сганарел в “Лекар по неволя” от Молиер, Дмитрий в “Бягащи странници” от Алексей Казанцев, Виконт дьо Нанжак в “Идеалният мъж” от Оскар Уайлд, Доминго в "Осъдени души" по Димитър Димов, Разколников в "Престъпление и наказание" по Достоевски, Силвио в „Слуга на двама господари”, Алцест в „Мизантроп”, Уорън в „Полет над кукувиче гнездо”. Има две номинации за “Аскеер” за изгряваща звезда - за ролята на Сганарел в “Лекар по неволя” и за Дмитрий в “Бягащи странници”. Юруков е едно от най-търсените лица в тв рекламата. Изявява се и като режисьор на късометражни филми.

- Г-н Юруков, публиката очаква с интерес новия български сериал. За какво става дума в „Столичани в повече”?
- С радост приех поканата да участвам в този сериал, защото вярвам, че проектът е наистина обещаващ – доказателство за това е сполучливият подбор на актьорския състав и целият снимачен екип, както, разбира се, и всеотдайността на продуцентите. С голяма част от екипа вече сме работили заедно както в киното, така и на сцената. Безспорно те са изключителни професионалисти и за мен е предизвикателство да споделяме работата си.
В началото не знаех много неща за сюжета, но впоследствие открих неговите достойнства. Всеки от нас има възможност да изработи много интересен персонаж, което ще направи взаимоотношенията сложни и интригуващи. Целенасочено героите са доближени до обикновения човек, разкриват познати характери. Моят персонаж ми допада, усещам го близък. Очаквам от сценаристите интересни авантюри и събития. Героят ми се завръща от дълъг престой в чужбина и поглежда семейството по нов начин.

- Публиката вижда в този тип герои себе си. Какви са впечатленията ви от партньорството с големите български актьори от ранга на Стоянка Мутафова по време на снимките?
- Да, вече имах честта да играя заедно с великата Стоянка Мутафова по време на заснемането на части от първите епизоди. Нейната героиня е от съседно семейство, чието присъствие играе важна роля в отношенията по-нататък. За мен е гордост, че имам шанса да присъствам на екрана редом с този гигант на българския театър. От голямата актриса човек може само да се учи дори когато я наблюдава, без да й партнира.

- Феновете ви дълго време ще ви свързват с образа на гея Валери Кадиев от „Забранена любов”. Казват, че героят бил замислен като епизодичен, а се превърна в централен?
- Явих се случайно на един от кастингите, предложиха ми ролята на Валери, аз се съгласих, защото тя бе за мен нещо ново и предизвикателно. Доста по-късно, след като започнахме да снимаме и първите серии се завъртяха, разбрах, че Валери е бил замислен почти като епизодичен герой. Било предвидено историята с него да се развива около месец, после да изчезне от сериала. Но самите сценаристи проявиха интерес към моята интерпретация и предложиха сюжетната линия с Валери да продължи. Така героят се разви и от епизодичен Валери се превърна почти в централен образ, концентриращ около себе си действие, провокиращо всички образи. Беше интересно. Почти две години работихме с екипа на „Забранена любов”, сближихме се с операторите, режисьорите, сценаристите. Всички бяхме твърде отдадени на работата. Според мен сценаристите имат много добър подход към персонажите. Няма чисто черни, нито чисто бели! И затова са много по-човечни. Стават съвременни, наши, български. Защото качествата на героите от „Забранена любов” са качествата на нашия съвременник. Няма супергерои, няма абсолютно негативни образи. В този смисъл се надявам и „Столичани в повече” да достигне до зрителите със своята истинност и позитивизъм.

- Вие сте актьор с определено мъжко излъчване. Притеснихте ли се, че се наложи да играете гей?
- О, ни най-малко! Дори напротив. Гледах на това като възможност да погледна през очите на хомосексуален персонаж, да реагирам по нов за мене начин. Опитвам се да заобичам героя си, независимо от обстоятелствата, в които е поставен. Любопитно е да търсиш начин достойно да отстоиш позицията на човек, различен от теб самия. Намирам, че да изиграеш гей не е слабост, а привилегия. Доколкото целувката с мъж - това въобще не ме притеснява. Още повече Любо (актьорът Любомир Ковачев, който играе Крис – б.а.) е един хубав и приятен мъж! (смее се)

- Смятат ви за късметлия. Едва завършихте НАТФИЗ и попаднахте в най-авторитетния театър в България. Какво е усещането да си част от екипа на Народния театър?
- Нашият театър е на 100 години. На неговата сцена са се разхождали великаните на българската сцена. Тази сграда не е само красива, тя е и одухотворена, тя е храм. За мен театърът е светило. Затова усещането ми да работя точно тук е сакрално. Аз ползвам гримьорната на Любомир Кабакчиев и Константин Кисимов – двама от колосите на българската театрална сцена. На стената в гримьорната ми е закачена надупчена дъска – тя е от самата сцена на Народния театър, преди да се направи ремонтът. Надупчили са я за разни декори и настилки, необходими за постановките. По тази дъска са стъпвали колосите на българския театър. Затова тя за мен е икона. Всеки ден минавам покрай нея, поглеждам я и споменавам имената им. Изобщо мястото е свещено. Вероятно и зрителите го усещат. Особено в едно време, в което преобладават меркантилността, търгашеството, бездуховността, хазартът. Точно пред тази дъска си припомням и повтарям, че театърът е изкуството, което лекува душата. За да влезе тук, зрителят плаща. Но не за да получи нещо материално, нещо, което може да се пипне, а за да види любим актьор, или да чуе нещо, което ще го трогне и развълнува. Той плаща за една химера. И тази химера трябва да бъде прекрасна. Ако не е, поколенията ще боледуват.

- Как гледате на театралната реформа, която се провежда в момента у нас?
- Гледам да не гледам, защото ако се вгледам, ще провидя ужас. Банално е да се повтаря колко страшно е положението. През целия безконечен период на „прехода” станахме свидетели на много реформи. В резултат на което от преоформяне станахме мутанти. Сега, понеже не остана какво да се подхване, дойде ред на културата. Но и там почти не остана какво да се подхваща, и без това респектът към будителите остана в музеите. Унищожи се киното, дойде ред на театъра, а от телевизорите гръмко се раздухват разни сензации. Спекулира се с човешкото нещастие, телевизиите бълват пошли предавания и „забавляват” горкия народ. Това е продукт на многогодишното затъване, типично за целия този преход. Бездушието така ни е сковало, че фактът от кризата в културата никого не трогва. Убивайки театъра, умира литературата, респективно училищата, а от там младежта. А тази липса произвежда ялови консуматори, обезличени хора без мнение. Ако това е търсено целенасочено – то може да се спи спокойно, целта е постигната! Налице е един контингент от потъпкани същества, които за да оцелеят, са се сврели в дупките си. Наливат се с апатия. От телевизора поглъщат семейни комедии и цветущи обещания от своите управници – същите, които разпалено негодуват, че няма директен полет до Съединените щати. Явно изходът от кризата е на терминал 1 и терминал 2 на софийската аерогара.

- Трябва ли да останат театрите в по-малките селища например?

- А трябва ли да останат училища в по-малките селища?! Или пък църкви?!

- Кой ви изкуши, за да попаднете в театъра?

- Попаднах в една самодейна театрална трупа. Тогава открих театъра. Вълнението ми беше толкова силно, че година по-късно вече учех театрално изкуство. Всичко рязко се преобърна. Сцената ми позволи да открия много нови неща за себе си. Дължа много на моите преподаватели – Стефан Данаилов, Илия Добрев, Иван Налбантов. По-късно пък ми повлияха срещите с много режисьори: Иван Добчев и Маргарита Младенова в „Сфумато”, Венци Асенов, Росица Обрешкова, Николай Ламбрев, Мариус Куркински. Изобщо аз съм много обвързан с театъра. Приемам го не само като място за работа, но и като дом. Работейки върху отделните пиеси, можеш да научиш неподозирани неща за себе си. Тук имаш възможност да заживееш с терзанията на различни литературни герои. Опитвам се да си представя колко ли странен бих бил в очите на хората, ако не съм актьор.

- Нещо, което не знаем за Иван Юруков?
- Аз самият търся кой съм всъщност. Ролите ми помагат да бъда всеки. Бъдещето носи неизвестност, която ме изпълва с очакване. Това ме радва.

Интервюто взе Елиана Митова