"Вътрешната корекция винаги става, чрез другите хора"

Интервю с Иван Юруков за сп. "Hello"

Защо прие ролята в "Столичани в повече"?

В последно време ми се струва, че все повече хора са готови да се отдадат на нещата, от които се вълнуват и да докажат, че има смисъл в правенето на български филми; че има какво да кажат и могат да го направят достойно. Приех да участвам в сериала, защото вярвам, че хората, които го правят, се влагат на 100% и може да стане нещо много хубаво. Предизвикателство е да съм част от всичко това.

Героят ти близък ли е до теб?

Аз умишлено го приближавам до себе си. Имам много приятели, които отдавна са в чужбина. Някои са успели, други- не толкова. В общи линии сме изгубили връзката помежду си. Дори да се върнат, едва ли ще имаме същия контакт. Което не значи, че моят герой трябва да е тъжен, напротив. Сега имам възможност да играя такъв човек и чрез него бих могъл да изясня на себе си как се чувства един завърнал се емигрант и какво би искал да каже на хората. Младите избягаха в чужбина, а това действа демотивиращо. Всички се надяваме на градивна промяна в страната ни, но без новата вълна интелигенти това е много трудно. Тази тема се дъвче от много време, но нищо не се променя. Кротуваме си и удобно се оправдаваме. Идеята не е да се унищожава, а да се създадат по- добри условия за живот, така, че хората да не искат да си отиват. Ако аз съм представител на този контингент хора, които са избягали и продължават да бягат, ще се опитам да представя персонажът си достойно.
Поводът му да избяга няма да е просто каприз, а по- скоро бунт. Надявам се да представя протеста на младите неудовлетворени хора.

Талантът ти наследен ли е?

Баща ми пее много добре, но само, когато се къпе под душа.

На какво мислиш се дължи това?

Казаха ми, че Сатурн е влизал в някаква комбинация с другите планети.

Значи си е чиста случайност?

Исках да стана художник и заради една любов отидох да уча и да живея в Благоевград. Готвех се да вляза рисуване, а вечер имах свободно време. Видях обява в Младежкия дом. Търсеха се аматьори актьори. Аз се явих , те ме приеха и реших, че много ми харесва.
Така кандидатствах и рисуване, и актьорство и ме приеха и в двете специалности. После се преместих в НАТФИЗ. Любовта си остана в Благоевград. Помня, имахме разговор на един фонтан. Аз й казах, че мисля да кандидатствам в театралната академия. Тя се разплака и каза, че ще ме приемат и ще се разделим. Както и стана.

Спомняш ли си първото излизане на сцена?

Да, 2 минути преди да изляза ми потече кръв от носа. Слава Богу, ролята ми беше на студент по медицина, който в началото на действието държи в ръцете си книга. Запуших с пръст нсоа си, все едно изследвам нещо (запушва едната си ноздра с палец). Започнах репликите си носово, и когато излязох на сцената видях че кръвта е абсолютно спряла. Помислих си: "Е•• си, к'во е т'ва нещо!? Супер!". Хубаво усещане.

Какво изпитваш преди да излезеш на сцената?

Много силно вълнение, усещане за нещо велико, което ще ми се случи всеки момент. Контактът с публиката, която очаква да види нещо хубаво, защото е позитивно настроена. Човек не отива негативно настроен да гледа театър. Цялата тази позитивна енергия се предава в пространството, а когато излезеш на сцената не се занимаваш с това каква енергия усещаш, а с това какво мисли героят ти.

Най- яркият ти детски спомен?

Дълго време бях в един плувен спортен интернат. По мое желание влязох там, но когато навърших 14 реших, че плуването не е за мен. Не смеех да кажа на баща си, за да не го разочаровам. Един ден реших да му кажа и очаквах да последва дълга тирада с която да ме разубеди. Но той каза: "Решението е абсолютно твое." Тогава разбрах, че за всичко решавам аз сам.

Като човек от кого си се учил най-много?

Имам един много близък приятел - Росен Станев, с когото се познаваме от много време. Приемам го като учител. Срещите ми с него са съществени. Начинът, по който той ме провокира, е това, което ме учи. Той е човек, събеседник, чрез когото мога да си отговоря на въпроси. Обикновено си отговарям, но не винаги с правилния отговор.

Играл си Разколников с "Престъпление и наказание". Ти самият човек на противоречията ли си?

Разбира се. Характерът ми е противоречие. Не харесвам посредствеността. Опасявам се да не изтърва близостта до себе си. Искам да изразявам собствените си мечти, желания, моите искания към мен самия, дори начина ми на самоирония. Ако го постигна, това ще бъде пренесено на сцената и на екрана.

Егоцентричен ли си?

Да, мисля, че е нормално.

Не пречи ли на развитието, когато човек не може да се види отстрани?

Някъде четох за двама пожарникари, които отишли в гората, защото пламнал пожар. И двамта се юрнали да гасят. Единият станал черен от пушека. Другият си останал бял, чист.
Отишли на потока да се измият. Според теб кой ще се измие?

Този, който е черен.

Не, ще се измие чистият, защото като види черния, ще си каже: "И аз съм черен."
И ще се измие. А черният, като види белия, ще си каже, че е чист. Вътрешната корекция често става чрез другите хора, които ти избираш да те коригират. Това са хората, с които ме е срещнал животът. Които харесвам и чувствам близки.

Най - емоционалният момент на сцената?

Когато усетя, че публиката диша заедно с нас. Това не може да се опише. Когато всяко едно мое действие предизвиква реакция у публиката. И се получава унисон.

Имало ли е роля, от която да не можеш да се откъснеш?

Всички роли. Във всеки период на работа върху съответната роля, започвам да мисля и да действам като този човек. По някакъв начин той остава в мен. Когато играх Разколников, вечерта, преди премиерата, прибирам се вкъщи и всички лампи в коридора бяха изгасени. В тъмното усещам нечие присъствие. Аз не виждам, защото е тъмно. Студено е и има някаква миризма. Разбрах, че става въпрос за човек от улицата, който няма къде да спи. Реших, че в този момент трябва да му помогна, както Разколников би постъпил. Би го прибрал вкъщи. Не посмях да го направя, а просто му дадох един пуловер, шише с вода и малко ракия, за да се стопли. Казах му: "Внимавай да не изплашиш някого в тъмното!" Нищо не каза. Сутринта, когато трябваше да тръгвам за репетиции, беше вече светло. Помислих си за него, но реших, че вече си е тръгнал. Нищо подобно. Чакаше ме между етажите. Беше застанал на колене, с ръце напред и каза:"Благодаря ти, Бог да те поживи!" Това ме разтърси много. Видях нищетата в очите.

Емоционалността помага ли ти?

Да, артистът трябва да е с широка емоционална амплитудност. Но и пречи, защото прекалената емоционалност уморява.

Как се възстановяваш?

Ходя на минерални бани! Шегувам се. Много обичам да пътувам и да рисувам. Това лято бях на село. Супер си изкарах. Само с дядо ми, почти един месец.
Седях си на една тераса, под една асма с грозде, отпред един хубав пеизаж, едно жужене наоколо, едни смокини...
Оле, беше страхотно! Една рекичка течеше и аз си рисувах. Беше много приятно.

Най- странната случка с почитатели?

Да. Влизам веднъж в един магазин и казвам на жената зад щанда за сирене: "Може ли това парче сирене?". Тя ме погледна многозначително, с лека усмивка и ми каза:" За познати лица от по- хубавото!". И понечва да извади сирене изпод щанда. Това са привички от соца, а то релано нямаше никаква разлика между сиренето отгоре и това в хладилника. Беше много симпатично.

Лесно ли се влюбваш?

Леле, ако го кажа това..Дали ще успея да срещна отново тази жена? Преди около месец се влюбих в едно момиче. Тя беше с бял пуловер, с червсена коса. Седеше на втория ред. Играехме "Полет над кукувиче гнездо". И на поклона засякохме погледите си. Гледахме се през цялото време. Омекнаха ми краката, започна да ми се свива стомахът - почувствах се като малко дете. Не си въобразявам, мисля, че имаше нещо много красиво. Но в това е иронията. Знам, че вероятно никога няма да се срещна с нея, защото аз бях на сцената и ни дели този метър разстояние с публиката.

Защо да не се срещнете? Ако чете списанието и се разпознае?

Тогава: "На 27 март в "Клуба на архитекта", в ресторанта. Ще те чакам."

Как гледаш на определението "сексимвол" за себе си?

Моля? (едва ли може да си представите по- изумено лице) Не съм никакъв секссимвол. Тези, кото пишат тези неща, въобще не познават хората, за които говорят. Те търсят сензацията, жълтите истории. Считам, че това са глупости. Това не са съществени неща, които би трябвало да занимават хората.