сряда, 3 октомври 2012 г.

Ралица Ковачева - Бежан "Полунощ"

режисьор и сценарист: Иван Юруков


неделя, 30 септември 2012 г.

петък, 28 септември 2012 г.

Звездата от хитовия сериал „Столичани в повече” – Иван Юруков, ще бъде специален гост в следващото издание на токшоуто „Търси се…“ тази неделя, 23 септември, от 11:00 часа по bTV.

Звездата от хитовия сериал „Столичани в повече” – Иван Юруков, ще бъде специален гост в следващото издание на токшоуто „Търси се…“ тази неделя, 23 септември, от 11:00 часа по bTV.
Първата изненада за него ще бъде „голямата му любов“ във филма – актрисата Виолета Марковска. „Двамата си приличаме по това, че ревностно пазим личния си живот от медиите и на снимачната площадка предпочитаме единствено да работим, а не да обсъждаме лични неща “, казва Вили. Тя ще провокира своя екранен партньор да покаже пред зрителите таланта си на поет.
Актьорът ще се срещне и с любимия си преподавател от НАТФИЗ – проф. Илия Илиев. Той ще разкрие, че Иван е „изключително чувствително момче, но като актьор може да поеме големи роли и да им се отдаде на сцената. Като „свой астрален близнак“ пък ще го определи режисьорката Аглика дьо Лайе. „ Иван умее да си поставя предизвикателства. Неизвестното изобщо не го плаши, дори напротив – примамва го.”
За първи път Иван ще разкрие подробности около своето семейство. Той ще разкаже за един любопитен момент, свързан с претърпяна от брат му катастрофа. „С брат ми сме изключително близки. В деня на катастрофата аз бях завършил иконата на Св. Петка и той дойде да я види. Ударът беше жесток, а той излезе невредим. Тя го е закриляла“, ще си спомни актьорът.
Предизвикателство да се ожени ще получи актьорът от своя колега и близък приятел Стоян Младенов. Мисли ли Иван вече за задомяване и влюбвал ли се е до безпаметност, зрителите ще разберат в неделя от 11:00 часа в „Търси се…” по bTV.
Последната изненада за него ще бъде един от големите български актьори, когото той нарича „свой баща“ – актьорът от „Седем часа разлика” Юрий Ангелов. Той ще се включи на живо по телефона от морското селце Фазаново, където живее. „Още в мига, в който го видях, го почувствах много близък и сега той ми е като син“, ще признае големият актьор.

събота, 15 септември 2012 г.

Иван Юруков в лятна ловешка премиера по Галсеран



Актьорите Иван Юруков, Надя Стефанова, Цвятко Стоилов и Ивайло Спасимиров
Нашумелият с участието си в "Столичани в повече" актьор Иван Юруков участва в постановката на Драматичен театър - Ловеч, "Методът Грьонхолм" на Жорди Галсеран. Премиерата на спектакъла е на 8 август. Макар че Иван Юруков е един от заетите актьори в тв-продукции и на сцената на Народния театър, възможността да репетира в Ловеч през лятото му допаднала. Освен това харесал текста, който е на съвременен каталунски драматург и сценарист, един от най-поставяните автори в Европа. "В рамките на час и 40 минути зрителите ще изпитат невероятно удоволствие да съпреживеят игра, в която те ще бъдат основен участник", каза за спектакъла режисьорът Васил Василев. Освен Иван Юруков, който играе кандидат за работа за висш мениджърски пост, участват още Цвятко Стоилов, Ивайло Спасимиров и Надя Стефанова.Всички те отиват на интервю за работа и изборът се случва пред зрителите. Сценографията е на Надя Василева. В декора са използвани скулптури на ловешкия художник Спас Дочев. Пиесата е поставяна в столицата в Малък градски театър зад канала под наименованието "Шведска защита".

събота, 28 април 2012 г.

Доверчиво се опирам на собственото си рамо

С актьора Иван Юруков разговаря Ирина Гигова
Отдавна изгрял на сцената на Народния театър с противоречиви и многопластови роли от руската драматургия като Разколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски и Дмитрий от „Бягащи странници” на Алексей Казанцев (и не само), актьорът Иван Юруков получи поредна номинация за изгряваща звезда на сезона от Фондация „Аскеер”. Рекордна в историята на наградите – трета на брой. „Пак ли не можах да изгрея?!”, пошегува се екранният фотограф Андрей Лютов от тв сериала „Столичани в повече” при вестта в коя категория е включен. В момента той има основание да се стреми към много повече: след куп впечатляващи изяви в академичната трупа наскоро трябваше в последния момент да заеме мястото на колегата си Деян Донков и за броени дни да изгради още един сложен образ: на бунтаря без кауза Зилов от „Лов на диви патици” на Александър Вампилов. Този спектакъл запрати експерти и зрители в двете абсолютни крайности в оценките си за него, но не остави никого безразличен. Героят на Юруков е шеметен и себеразрушителен: пиянства до изнемога, налита на бой, безобразно мами жените, причинява болка на близките си, но душата му гладува за нещо различно. Актьорът тук е стихия. Не се разказва – просто трябва да го видите. И да го преживеете.
- Иване, как се подготви за последната си роля в театъра при създалите се екстрени обстоятелства?
- Около всички представления се появява такъв момент – инфарктен. Което не означава, че нещата не вървят добре, напротив. Пиесата изискваше да се измине определен път, да се „намести”, за да се получи онова, което публиката накрая вижда. Ние, актьорите, бяхме в дълъг процес на експериментална подготовка, всеки мина през всяка една роля. Последната седмица беше много интензивна: за 7 дни почти денонощно на сцената, при особена концентрация от страна на целия екип, от привидно безформените парчета живот се създаде пълнокръвен спектакъл. Естествено, той има нужда от срещи с публиката, за да се доразвие, но може би принципът на самото представление е да бъде без тенденция за някаква завършеност, да има още и още, и още накъде да отива.

- Кога разбра окончателно, че трябва ти да влезеш в главната роля?
- Случи се точно 7 или 8 дни преди премиерата: тогава това стана ясно на всички ни и трябваше да се действа бързо със съответните рискове – защото как пиеса с такъв мащаб може да се вдигне на крака за толкова кратко време?! Хубаво е, че ние имахме натрупвания отпреди в лабораторната работа и разговорите с режисьора Юрий Бутусов, което ни подготви да бъдем адекватни в импровизациите после. Иначе такава сериозна роля се готви средно за два и половина - три месеца, нещо такова...

- Битуват различни версии за подмяната на първия избраник на режисьора – Деян Донков, с теб. Каква е истината: имаше ли сърдити, изгонени, напуснали, затръшнали вратата?...
- Пак казвам – това е процес: работа в „кухнята”, където могат да станат всякакви рокади, свързани с поставяната пиеса. Просто така се случи. Причини – много, разсъждения – много, не съветвам никого да рови повече. Няма интрига, няма нищо враждебно и недоизказано между нас с Деян. Ако имаше подобно нещо, негативизмът щеше да се усети.

- Опита ли се да продължиш в образа онова, което беше градил Деян, или искаше да се оттласнеш от него?
- Да продължа неговата линия нямаше как да стане. Аз и Деян сме много различни. Аз не усещам нещата по начина, по който той би ги „повел”, и обратното. Как да кажа – не е същата партитура... Дори колегите с мен се чувстват на сцената по друг начин в сравнение с този, по който се чувстват с Деян.

- Те твърдят, че си в страхотна актьорска форма. Това си проличава още в първия миг, когато изпълзиш по корем на сцената с акордеон на гръб и с разкървавено лице. Какво всъщност означава страхотната форма: че когато играеш, се докосваш до Бога, или че обмяната на флуиди с публиката е по-интензивна?
- Разбира се, има обмен на флуиди – неизбежно е, но не мога да кажа, че всичко е заради публиката. Аз самият имах нужда от подобен тип избухване – мое лично. Чувствах вътрешно неудовлетворение и усещах, че ми трябва някаква правилна директория, за да излея целия поток от енергия и мисли, които съм натрупал напоследък. Струва ми се, че Зилов има много общо с мен. Да, да, много общо...

- По-точно? Какъв е тук твоят личен казус?
- Може би пред всеки човек на тази възраст – 30-33-35 години, стои въпросът за смисъла на личното съществуване, за морала – кое е ценно и кое не, за опита за бягство от рутината на живота, в която сме се вкарали поради една или друга причина. И тази невъзможност да се излезе от подобно състояние, този личен бунт, който обикновено се притъпява под привидно щастие... А героят смело отива до крайност в своето умопомрачение, в своя, така да се каже, душевен делириум, защото пиесата в никакъв случай не разказва за битови алкохолни свади. Зилов дори стига до издевателство над най-близките си, до самоунижение и гавра със самия себе си и завлича всички околни към онова дъно, към което някак си се е целеустремил...

- Ти ли даваш повече от себе си на героя, или той катализира нещо в теб?
- Мисля, че той катализира много неща в мен. Просто аз не му се противопоставях. Настроих сетивата си да го разбера, да опитам да се докосна до това, което го измъчва. Усещах смелостта му да „изтърбуши” сам себе си. И сега страхът е много по-далече от мен. Страхът от всичко. Страхът от смъртта, ако щеш...

- Защо персонаж без нито едно положително качество е толкова симпатичен? Едва ли само заради твоята изключителна харизма...
- Този човек е търсещ. Навярно смелостта да обича докрай и да разрушава докрай – огромната амплитуда на чувствата, го прави толкова жив, истински, жадуващ и жадуван. Тази дързост привлича. Кротуването не предизвиква към себе си симпатия. Кротуването е ясно – там е спокойно, тихо, няма безобразия и скандали.
 
- Срещат ли се все още толкова крайни личности в тривиалния ни живот?
- Всеки понякога се събужда нощем и усеща вътрешен дисбаланс, вътрешен бунт. Някои радикално решават проблема с подобни крайности, други се „хващат” за нещо стабилно и сигурно, преглъщат и продължават напред, докато просто им мине. Заравят томахавката срещу себе си и сключват примирие: „Аз повече няма да те притеснявам,  но ти ще кротуваш”. – „Съгласен съм да кротувам, стига да не ме притесняваш.” Обратният вариант е: „Ще се бием, ще водим тази вътрешна борба и ще се опитаме да разберем смисъла”.

- Ти как решаваш въпроса, когато се събудиш нощем, раздиран от съмнения?
- Хм, точно това си мислех. Явно ми се падна роля, подходяща в този момент за мен самия, за да вляза в такава среда на сцената, че да проверя възможните реакции, без да се налага да го правя в реалния живот и да наранявам хора. Макар че аз наранявам хората около себе си, наистина. И съм чувал почти същите обвинения като в пиесата: че съм безсърдечен, че нямам капка съвест, че предизвиквам само... така де... И от жени, и от приятели. Но, как да кажа: ние, хората, не си принадлежим. Виждаш другия, оглеждаш се в него, опитваш се да не му пречиш и да уважаваш неговия свят, защото неговият център не е твоят и твоят не е неговият – това са различни светове. А хората искат да се вкопчат един в друг, да се обсебват, да се изяждат, да се убиват от любов... не знам... В същото време аз браня вътрешната си независимост и опитвам да изясня сам за себе си кой съм, какво искам, готов ли съм вече да поема отговорност и за друг човек и т.н. Всичко е много оплетено...

- Ако трябва тук и сега да определиш себе си с няколко думи, кой ще си ти? Докъде си стигнал в диалога с вътрешното си Аз?
- Аз отдавна се стремя към близък контакт със себе си. Имам чувството, че абсолютно съм се опрял на своето собствено рамо и съм в някакво доверие с него...

- Смяташ ли, че хората те разбират – теб и твоя духовен брат Зилов?
- Беше на поклона след представление, когато видях, че на един от първите редове седяха мъж и жена на около 45 години и мъжът плачеше. Помислих си: „Разпозна ли се сега, видя ли какво е?!”. Може би това е идеята на спектакъла: да разтърси публиката. За щастие има зрители с все още отворени сетива. Дори онези, които го наричат безобразие, си признават, че с дни не престават да мислят за него. Добре е, че са останали и такива хора, защото повечето напоследък се забавляват със семейни комедии, които лесно се смилат, даже им се поднасят смлени. И изведнъж, като се появи нещо толкова брутално, те просто затварят защитния клапан и не приемат поезията на спектакъла.

- Влюбен ли си в момента? Актьор, който влага толкова сърце в играта, не може да не е влюбен...
- Ще отговоря така: когато Орфей слязъл в подземното царство да изведе Евридика, боговете му поставили условие да не се обръща назад, защото, ако го направи, тя ще изчезне. Но той не издържал и се обърнал. Какво означава това? Влюбен ли е бил в нея, хм... Той трябва да върви напред с тоталното доверие, че тя го следва. В мига, в който се усъмни и се обърне, губи. Тоест той има само една алтернатива – да вярва. Никога не се знае дали това отзад съществува, или го няма. Трябва да се върви напред и да се вярва...